Зелевият цикъл

Разкази и новели

1997, Издателство Анубис, София

Дали заради заглавието или поради специфичния дизайн на корицата, по идея на самия автор, сборникът “Зелевият цикъл” често е попадал в раздела с готварски книги на книжарниците. Крайно иронично обстоятелство, предвид факта, че тук са намерили място истории като “Метаболитните хора” – култовата визионерска сатира в стила на Джонатан Суифт, която продължава да бъде актуална и след влизането на България в ЕС.

“Ноември беше месецът на киселото зеле. За баща ми това беше най-великото събитие в година­та, по-значимо от Коледа, Великден и всички оста­нали празници. О, той умееше да прави зеле! Знаеше как, искам да кажа – това беше стара семейна традиция, която той неотстъпно следваше. Киселото му зеле нямаше равно на света. Беше нещо повече от зеле. Беше мироглед. Само като си спомня онези кехлибареножълти зелки, стегнати и хрупкави, усе­щам, че ми прималява. Ами зелевият сок? Нектар! Леко розовеещ, кисело-тръпчив и свеж като роса, боже всемогъщи! Бащите на моите съученици също слагаха зеле за зимата, но колко далече бяха те от съвършенството на татко! Тяхното винаги изглежда­ше скапано, с цвят на плесен, вмирисано. Не умееха да го докарат и на вкус: беше ту пресолено, ту без-солно, най-често вкиснато, а понякога дори ферментирало като дрожди… Напролет от мазетата им се надигаше такава воня, че се просмукваше в целия блок. „Каквито хората, такова и зелето… – обичаше да подхвърля татко, скръстил набожно ръце. – Ни­кой не е по-голям от кацата.“ Вкъщи имахме стара готварска книга; там между другото беше описано как се приготвя кисело зеле. Реших да се похваля пред татко колко знам. Той ме запита кои са елемен­тите на киселото зеле? Отвърнах наперено: вода, сол и зеле. Ховав ме изгледа насмешливо. И още?… Мълчах. Той вдигна три пръста и ги прегъна един след друг: чистота, дух и себеотдаване. „Повтори!“ – заповяда.

Чистота, дух, себеотдаване.”

Из “Зелевият цикъл”