image006

Митология на прехода

Избрани разкази и новели

2006, Издателство Захарий Стоянов, София

Художествената версия на епохата често се разминава с историческата. Но понякога се оказва по-вярна…  Избрани разкази и новели от Алек Попов, вдъхновени от разколебаната символика на тоталитаризма и сюжетите на Прехода. Авторът ни предлага вълнуваща реконструкция на митовете, изковани в публичното съзнание на 90-те, със средствата на абсурда и черния хумор.

“Алек Попов не е скучен писател… Неговият разказ е история, а не дискурс. Неговият герой действа, а не се дави в потоците на съзнанието. Неговият сказ е с бърз достъп, а не лабиринт от двусмислици.

Вероятно ще определят Алек Попов като традиционен писател (аз бих казал писател в традицията), но това ще е само наполовина вярно. Защото традицията се състои от набор от традиции. Алек Попов е между две от тях: Светослав-Минковия абсурдизъм и Павел-Вежиновия абстрактен реализъм. Това, което със сигурност отличава разказите и новелите му от техните, е посткомунистическия дискурс, където се разполагат свойски.

Митология на прехода е иронична раздяла/отделяне с/от миналото. Тъкмо ироничната дистанция предварително лишава Алек-Поповата проза от драматизъм, психологизъм и солипсизъм. За сметка на това тази проза разчита на фабулата (често с абсурдни обрати), на героя (често поставен в скечов дискурс) и на атрибутите на мита (в случая символиката на тоталитаризма и опита за измъкване от нея).

Алек Попов сякаш съзнателно избягва възможните сътресения у читателя. Неговият сюжет е зададен предварително и достатъчно отдалечен, поставен сякаш в едно нереално алегорично време. Впрочем повечето разкази в Митология на прехода имат алегорични функции. Сигурно алегорията е най-демитологизиращото средство, тъкмо защото е над митологията, над драмата, над конфликта. Алегорията е надисторична, надбитийна и надгероична. Струва ми се, че това е същностен белег на Алек-Поповата проза, на неговото писане изобщо. На места тази алегория е андрейплатоновска (“Директор на пионерския дворец”), на други – илфипетровска (“Трудна изповед”), на трети (както е в разказа-хроника “Метаболитни хора”) е антиутопия от оруеловски тип.

Особен ракурс в тази проза дава иронията и – автоиронията, в която е потопен целият й персонаж. Най-класически това е сторено в “Случаят Анюта” – една великолепна иронична алегория за проваления космически коитус между САЩ и СССР. Лично аз си избирам за антологичен разказа “Други светлини”, една вариация за съвременния Диоген с фенера, чийто финал е потресаващият човешки копнеж по отказаната споделеност: “Вдигнах високо фенера и описах дъга над главата си. Ала какъв беше възторгът ми, когато видях другите да изпълняват моето движение. Не, това не беше заговор. Не беше нашествие на инопланетяни. Не беше и секта на лунатици. Беше братство на хора. Хора като мен, избрали най-универсалния код за общуване – светлината.”

Всеки от нас е заложник на този код. Но неговите майстори, тези, които могат да го разкодират успешно, са добрите писатели. Радвам се, че Алек Попов е от тях.

Докато четох Митология на прехода, се питах как ли ще четат сборника шестнайсетгодишните – тези, които едва ли са се сражавали или строили митологии, тези, за които реалността не е сюр, нито пост, а просто шибан хаос, в който, ако си намериш мястото, трябва здраво да се държиш, за да не изхвръкнеш, като те засили въртележката. Но всяко време си има своите писатели и аз, за хубаво или за лошо, смея да кажа, че съм от времето на Алек Попов.”

Антон Баев, в. Марица

542 Total Views 2 Views Today